Този ден мина особенно тежко. Непрекъснато се замислях над думите на Цвети и на Иван, замислях се как ще убедя синът си да не тръгва. Той е вече мъж, има свое мнение, което твърдо отстоява, така съм го учила и съм доволна. Има и общността в която се движи , с която взема колективните решения, с която гради проекти и запретва ръкави да ги реализира. Какви планове трябва да разваля, и то от национален мащаб. С кого трябва да се захвана и колко убедителна трябва дабъда за да ме разберат. В сърцето на една майка знаете ли колко въпроси , с невъзможен отговор напират. Клиентите влизаха, купуваха набързо необходимото им и бързаха да излязат. Не свикнали да ме виждат без усмивка и с празен поглед ,плъзгащ се надглавите им. Без закачките и въпросите за отминалия ден. Без дежурните пожелания за приятна вечер и поздрави на останалите членове от семействата им. Толкова странна им се виждах, че непосмяваха дори да задаздат напиращият въпрос : "Защо си така, какво те измъчва, какво ти се е случило " , който винаги в моменти на неразположение са ми задавали !
              СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ ..........