Непоносимо е да слушам пак Бетховен
сама,... в нощта от бури уморена,
в квартала краен и блок бетонен,
притихнала и примирена.
Да гледам черния облак,
буреносно надвесен над балкона ,
светкавици да раздират с таен знак ,
очертавайки лика на Мадоната.
Да чакам притихнала и тръпнеща
музиката извираща под ръцете ти
и вената на челото ти пулсираща
да поднесеш под устните ми топли.
Да зная минутите отброени
на миговете наши мечтани,
откраднати от веремето забранено
как кратки са и със страст упоени.
И дълго да повтарям прегръдките ,
да изгарям под целунатите мигли,
...прибирам цигулката в калъфа и,
със струни, кръв от пръстите попили.
Лъкът кратко просвирва ,безстрастно,
заема мястото му отредено
и тръгвам с устни стиснати властно
с взето решение последно.
Прогърмява ядно лятната буря,
пороя дъждовен асфалта залива,
не устоява напора силен ,чадъра,
нощта така е безумно красива.
Мигът грабва мечтите ми и ги запраща
в лицето навъсено на звездите,
облакът прибира края на плаща
и виждам в очите ти на обичта, магнита.
Притеглена от властта им магична ,
покорно следвам съдбовната пътека,
запленена от силата ти демонична,
женствено слаба и с душа лека !

30.06.2008 г.
София