Както хлипаше и бършеше зачервените си очи Ели, се съживи, хвана в шепите си ръката на отеца и я целуна. Всичко стана така изненадващо, че ние, като че се дръпнахме назад, неочаквали такава реакция от твърде младото и ексцентрично момиче. Тя заговори бавно със заекване на английски, отеца й отговори и така тръгна разговор по-между им. С думи на срички, с размахване на ръце и кимане на глави, разбира се в неподходящата посока, та нали сме единствената нация в света с обратен маниер на главата за потвърждение и отрицание. Отеца и говореше и я потупваше по ръката, окуражително. Ели се усмихваше и продължаваше. Той продължително водеше записки в тефтерчето си и отново и задаваше въпроси. Разговора им течеше гладко и Ели вече не плачеше, но далеч не изглеждаше спокойна. След почти един часов разговор, отеца и подаде ръка за довиждане, стана, ние разбира се, също бързо се изправихме. - Марко извинявайте с Катерина,че ви пренебрегнахме като преводачи, но Елена, говори сносен английски и по-лесно се разбрахме- каза той и се сбогува с всички ни като се извини със служебната си заетост.

Настанихме се в колата и тръгнахме. На къде, не се уговорихме и не попитахме, Марко караше, а Ели се беше свила на задната седалка до Вили и никой не посмя да задоволи любопитството си какво си говориха с отеца. Аз за да разчупа тишината, попитах Марко.

- Извинявай Марко, ти католик ли си ?

- А хитрушата тя, как се е досетила!- Отговори той и сякаш нещо отново ме парна в стомаха, като видях веселите, закачливи пламъчета, блеснали в очите, с които ме гледаше над дясното си рамо. Дръпнах се назад инстиктивно, от страх, че отново ще щипне нослето ми. Той се разсямс пълно гърло и си затананика, позната мелодия но на румънски език.

- Да Катерин, католик съм. Моя прадядо, когато бил в лудите пубертетски години, едва 14 годишен минал границите и се настанил в Полша. Какво, как и защо се е случило, на никого не искал да разкаже. Уснановил се, работил, все в среди на румънци се е движел и когато решил да се задомява. Моята прабаба не искала и да чуе за брак без църква, а там нямало ортодоксална църква и така местния отец ги направил католици. В се е нашия бог, все е Исус, помня, че казваше баба. Хей, Катерин, аз заради теб, ще си припомня руския от училище, виж колко добре ме разбираш вече, ама и ти започна по-добре да говориш, виждаш ли , практика. Създали семейсто народили им се деца, живеели добре но нямали собствени домове. Това, докато и моя дядо вече с пораснали деца , все от майки румънки, никой не се женил за чужденка, решил да се връща в селото ни, от където някога е тръгнал баща му. Проучил, че има в наследство земя. Убедил още няколко семейства румънци, живеещи там на квартири, плащащи наеми и заплатите малки, комунизъм и там както на всякъде, да построят една до друга няколко съседски къщи на неговата наследствена земя и да заживеят там. Като, със спестените пари, могат, помагайки си, да се установят и да са по-добре. Така и постъпили и така сега в селцето ми, съвсем близо до Констнаца, се е създала една малка католическа общонст/ всички последвали някога примера на прабаба/. Имаме си малко параклисче и така живота ни си тече. Много се ожениха в тази общност и традицията на католицизма се спазва много стриктно. Аз се ожених за жена от съседно село, но след време разбрах, че си е възвърнала връзката си със свой експриятел. Станал съм просто заместителя на пук на другия. Незная да кажа за жалост или за радост, но едно дете , не бива да се мисли за него със съжаление, че го има, съжалявам само, че е такава съдбата му. От съпругата си имам девет годишен син. Тя отиде да живее с мъжа, който някога я беше изоставил заради нейна приятелка, но не се беше женил. Аз не можах да понеса, да виждам синът си воден за ръка от друг мъж и ето ме тук. Да не мислите, че по-гладко е минал и моя път, когато тръгнах. Докараха ни с едно малко микробусче, 7 млади мъже, взеха ни почти двойно за път, отколкото взимат автобусите, тръгващи от Букорещ, ама кой да знае. Толкова се зарадвах, като ми се обади един приятел и каза, че набират работници за строежи в Испания, ако искам да тръгвам. Метнах в чантата 2-3 парцала, от първа необходимост, паста и четка за зъби и тръгнах със заплатата която току що бях получил. Не се обадих на никого.Заключих къщата, така сякаш отивам да си купя цигарии след 5 минути ще се върна. Вече 2 години. От микробуса ни свалиха на автогарата, взеха ни по още 100 долара от човек и ни казаха, старата изтъркана фраза/ за всеки новак, нова/. Чакайте, шефа на обекта ще дойде да ви вземе от тук и да ви настани в общежитието. Аз ще отида да му позвъня. точко както се е случило Ели, Влезли от едната врата, излезли от другата и ние си седяхме , чакайки повече от 3 часа. Накрая се убедихме, че сме изпили по чаша студена вода и тръгнахме да разпитваме, къде можем да преспим. Нашия език е сходен, макар и трудно, но можеш да се разбереш, за нещо дребно. Е след още 2 часа лутане, намерихме един апартамент с 3 стаи на доста солена цена, като за зорлии и се настанихме. Спахме 24 часа, като новородени бебчета. Разбора на общите пари, беше успокояващ и решихме да си търсим сами обект, като предлагаме услугата си в екип. След два дни обикаляне на обектите, успяха да ни наемат и сме там, където се запознахме.Работим по 10 часа на ден. Плащат ни 2 часа извънреден труд и не се оплаквам. Закона за трудовите отношения се спазва. Обувки, дрехи и обяда са от тях...

Не дочакала го да си довърши изречението Елена ме задърпа нервно за ръката. Не на шега се изпраших когато я погледнах, защото страните й бяха хлътнали, очите някак напрегнати и никакъв цвят на лицето. Бързо и подадох малкото шишенце с вода, което беше неизменен мой спътник в дамската ми чанта. като отпи жадно на едри глътки, тя успя да проговори и каза, гледайки много виовно:

-Аз трябва да имам снимка на Ваня.

Тези думи, подействаха на Марко като ужилване. Едва не удари предната кола/ или на мен така ми се стори/. Уведоми се, че снимката е в общежитието и без никакви повече въпроси и обяснения, натисна рязко газта. колата изръмжа сърдито и подскочи. Една веничка се изду и запулсира на дясното му слепоочие. Той стискаше волана и търсеше подходящо място, за да се преустрои в насрещното движение. Страхувах се от напрежението му, мислех си, че си изтърва нервите и може да катастрофираме. Виждах ясно, как демонстративно се показва човеколюбивия му инстинкт, но нямах никаква представа, колко силен човек е и как умее да се владее до съвършенство. Едиствено тази пулсираща веничка го издаваше в трудни моменти. Намерил подходящото място, Марко се огледа и направи рязък завой, гумите изсвириха и вече преустрен, даде газ. Колата отново сърдито изръмжа, Марко я потупа по таблото и с усмивка галювно и рече: - Бабче , кротко, бабче, обещавам повече така да не правя. хайде взаимно да си се слушаме и да не си правим номерца.

Продължихме пътя в пълно мълчание. Трафика се беше увеличил и колата ни се провираше на боя разстояние между също така бързащите коли. Стигнахме най-после общежитието и Елена изскочи от колата, като каза да чакаме след минутка се връща. Наистина много бързо дотича, задъхана и в ръка държеше, не очакваната от всички ни снимка, а малък, черен фотоапарат. Обясни ни , че когато се запознали в София, си правили снимки около орлов мост/ от там тръгнал автобуса/, пред самия автобус и по автогриловете. Преценихме, че в центъра може да се намери все още работещо фото и отново с пълна газ тръгнахме, като вече имахме задача да се оглеждаме за отворено фото. Само след няколко километра видяхме такова. Марко се преустрои. Грабна апарата и Елена, нас остави в колата, че някой паят на пътна полиция да не го лиши от старото му бабче. Чакахме доста дълго, катонаблюдавахме през витрината, нервните кършения на ръце на Елена и стиснатата челюст и кръстосани ръце, пред гърдите на Марко. Най после излязоха с бяло пакетче в ръка. И отновопотеглихе.

- Много красиво момиче. - Процеди през зъби Марко и стисна отново волана. - Ден и нощ благодаря на Бог, че ме дари със син. Не мога да си представя, какво им е на вашите бащи, като сте се измъкнали от покровителствуването им и сте хукнали по света сами и безпомощни. Дано никога неме случи да го разбера.

- Татко ако знае, какво съм преживяла , инфаркат ще получи.-промълви Елена и отново заплака. Спомних си за моя син, и за родителите ми, които все още не знаеха. Милата ми майчица, как ще й кажа. Пристигнахме пред катедралата. Марко ни остави отново в колата и влезе вътре. След малко излезе навъсен като буреносен облак и каза,че отеца е отишъл в полицията. Запали нервно колата и потегли. ние се страхувахме, като сме незаконно пребиваващи в страната, дали няма да ни екстрадират. Защото колкото и да бяхме стресирани, нямахме никакво желание да се върнем от изходната позиция. Още повече и такава висока цена бяхме платили, от морална, не финансова гледна точка. Паркирайки пред полицейското управление, Марко ни успокои, че страховете ни са излишни и хлътна във вратата, а ние се свихме по седалки и нахлупихме шапките невидимки. То страх лозе пази, казваше баба. Тихи като мишчици, не изпускахме от поглед вратата и не след дълго Марко излезе с отеца. Елена и отеца заговориха отново на английски. След това отеца говореше нещо на Марко на испаннки, така тримата говореха и размахмваха ръце достатъчно дълго, та ние с Вили да се притесним от разгорещения им вид. При това, лицето на Ели съвсем не излъчваше спокойствие. Гадаехме и кършехме ръце ,очаквайки с нетърпение, някой да ни уведоми какво се случва. Вместо това, от входа излезе красив мъж на средна възраст в полицейска униформа. Каза нещо на отчето и тримата, без дори да ни погледнаха, се изгубиха в полицейскот управление. Неизвестността съсипваше нервичките ни, но поставени пред свъшен факт, седяхме и не се досещахме дори да разговаряме, за да намалим напрежението.