За тогава
когато сега,
ще бъде някога...


Страхувам се от времето
и минутите тиктакащи,
по - невъздържано
от копнеещо - страстните
ти пръсти.
Страхувам се от бурята ,
зараждаща, урагана
на чувствата ми.
Не онези, общоприетите,
извиращи от сърцата ни.
А кой знае от къде...?
Поетите ли?
На болката са деца... ТЕ!
Страхувам се и
- от истината,
кипяща в дълбините,
но, не на стихиите,
а в душите,
изоставилите ни!
Изстинали,
отдавна... от чакането
за случване!
Страхувам се,
че някога
в мига, в който не искам!
Ще дойдеш
с неидването,
носейки в очите си
нелюбов
и копнежното обвиване
ще е само наслов.
Ще ме помниш ли
с ръцете си,
рисували ме в нощта?
Ще вземеш ли със себе си
този спомен?
И... следа,
от графитите в пясъка
ще остане ли...
в онази...
нашата...
трудната, тишина?
...
Страхувам се...

С Т Р А Х

Страх ме е -
от глухотата на славея,
от топлината на зимата,
от мълчанието на мъртвите,
страхувам се от безпътици.

Страх ме е -
от близоста на хоризонта,
от далечината на истината,
от греха на безгрешните,
страхувам се от проблясъци.


Страх ме е -
от пожара в тинята
от белотата на дантелата
от тъмнината на пръстта,
страхувам се от плиткото.

Страх ме е от себе си!
Отивам да се победя!
Безстрашните са мъртви!

Благодаря ти поете. Много е силно, твое ли е? "Отивам да се победя"- невероятно звучи!

А ти мислиш ли, че ще пусна нещо чуждо без да опомена автора? Това не ми е присъщо! Аз държа на това да се знае автора на всяко нещо...дори и да е гнусно...Вярвам, че е докоснало сърцето ти. Обичам си това стихотворение, защото е едно от моите много деца....

О, Вал, извини ме. Неволно съм казала нещо, което наистина може да бъде тълкувано неприятно. Това стихотворение, с което отговаряш на моите страхове, не само ме докосна. Плени ме силата му. Само дух, уверен в себе си отива да се победи. Благодаря ти и още въднъж :- Аплодирам те и се покланям пред жеста !

любовта е завинаги